Около 6 часа сутринта българско време в Ню Йорк си отиде Радостина Константинова. Много битки спечели в България 49-годишната журналистка, но загуби едногодишната срещу най-страшната болест.
     Тя бе единствената дама сред създателите на пресгрупа “168 часа”. Момичето с невероятната усмивка, което редактираше дописки до рано сутрин, преди големият седмичник да поеме към печатницата. Тръгна за Америка, за да работи над голям телевизионен проект. Там се появи най-важният проект на живота й - Константин-Кирил.
         Седеммесечното момченце трябва да знае, че ако някога в България напишат истинската история на новата журналистика без емоция и без омраза, майка му ще е в първото изречение - лийда, с който започва всяка добре разказана вестникарска история.
             Едно седеммесечно момченце остана без майка, една майка остана без дъщеря, журналистическата гилдия се раздели с едно от най-добрите си пера. 
                 Тъкмо разбра, че най-важното в този живот е да си майка, я срещна тази, която отнема всичко. И най-добрата медицина е безсилна въпреки оптимизма на Радост. 
                     Незавършен остана и последният й филм - за световноизвестната пианистка Павлина Доковска, сестра на адвокатката Даниела Доковска, коятоот години живее и преподава в Ню Йорк. 
                         Последните години Радост живееше в този град с бащата на детето си, адвокат Омуртаг Петков. Снимаше филми, за чието излъчване водеше преговори с няколко български телевизии. Пред камерата й застава оригиналът на филма "Вътрешен човек", чиято роля се изигра от Ръсел Кроу. Той е под федерална защита, тъй като заради неговите показания тютюневите концерни са осъдени за милиарди долари. Открила е и Бъз Одрин, втория човек, стъпил на Луната, дори и първата пицария, построена на американска земя. 
                             Радост е един от създателите на пресгрупа „168 часа" и главен редактор на седмичника „168 часа". 
                                 Родена е през 1961 г. в Несебър. Завършва английската гимназия в Бургас и журналистическия факултет в София. Приета е с най-висок бал от випуска си. Започва във в. “Отечествен фронт”. Там се запознава с Петьо Блъсков, Владо Райчев, Емил Петков и Драго Василев, с които по-късно правят Пресгрупа "168 часа". 
                                     След продажбата на пресгрупата целият екип отива в телевизия "7 дни", а после правят пресгрупа "Монитор" през 1998 г. По-късно става главен редактор и на седмичника "Политика". 
                                         Умееше да те мотивира - не с пари, а да те направи част от каузата, дори да е за един конкретен материал. 
                                             Тя четеше между редовете и имаше три идеи напред. Държеше всичко да е изпипано до последния детайл, при най-малкото съмнение искаше консултация с най-добрите по темата с риск да се забави графикът. 
                                                 Много обичаше да танцува и дори няколко пъти си изкълчва крака. Запален меломан, с огромна колекция от музика, домът й беше винаги отворен за приятели по всяко време на денонощието. 
                                                     Така на концерт в Несебър преди 4 години се запознава със съпруга си Омуртаг Петков. Той е завършил във Франция и Ню Йорк, член е и на Нюйоркската адвокатска колегия и води големи корпоративни дела в тази част на света. Покрай хобито му - гмуркането, и тя вижда морското дъно отблизо. Заради дайвинга обикалят различни острови през последните години. 
                                                         Миналото лято приятелите й разбраха дълго чаканата и щастлива новина - че ще става майка. През декември от града на небостъргачите дойдоха и снимките на малкия Константин-Кирил. Кръстен е на дядо си д-р Константин Константинов, известен дерматолог от Бургас, който освен медицината имаше и друго хоби - да търси сходни думи в българския и английския. Беше намерил около 9 хиляди и преди година в негова памет Радостина ги издаде в речник. Майка й д-р Мария Вангелова, е педиатър и замина зад океана, за да помага за внучето. (24часа) 
                                                             Последния път, когато...* 
                                                                   ...танцувах. 
                                                                       Беше в един пианобар. Стана страхотен купон, а музикантите отказваха да изсвирят "Лейла" на Ерик Клептън, защото не била подходяща за танцуване. Аз пък се заинатих и направих така, че накрая всички в заведението скандираха "Лейла". Е, музикантите я изсвириха. 
                                                                           ...разтървавах кучето си в градинката. 
                                                                               Не искам да говоря за това. Преди две години редакцията ми подари една много сладка кокерка - Сара, но ми я откраднаха. Пусках обяви един месец, но никой не се обади. Малко след това взех друго кокерче, което умря. И се зарекох повече да не си вземам куче. Или поне - не кокер. 
                                                                                   ...включих репортерския касетофон. 
                                                                                       Непрекъснато го правя. Последният път беше, когато течеше скандалът с архонта Бинев. Тогава намерих телефона на катедралата "Санта Мария Маджоре" и говорих с един от братята там. После помолих за помощ кореспондента ни в Италия Румен Михайлов, защото отецът, който бе присъствал на церемонията, говореше само италиански. 
                                                                                           ...застанах зад кауза. 
                                                                                               Надявам се да е всеки ден. Защото приемам, че журналистиката е кауза. 
                                                                                                   ...исках да сменя професията си. 
                                                                                                       Като дете исках да стана лекар. Баща ми беше дерматолог и ходех всеки ден в кабинета - научих се да познавам краста, розов лишей, даже гледах препарати под микроскоп. И досега мога да поставям някои диагнози. Съжалих, че не съм станала лекар само веднъж - когато баща ми се разболя тежко. Но като изключим този случай, май не съм искала да сменям професията си. Понякога се уморявам и се изнервям, защото работата е напрегната. Но пък не може да ти омръзне - а най-важното в една професия е да ти е хоби. 
                                                                                                           ...се почувствах безсилна. 
                                                                                                               Най-страшно е безсилието да спреш смъртта. Има диагнози, с които човек не може да се пребори, дори да има страхотен дух. Изпитах това безсилие - да усетиш, че животът на най-близкия ти човек се крепи на една тънка паяжинка и тя се къса, а ти не можеш да направиш нищо. 
                                                                                                                   ...плаках. 
                                                                                                                       Като малка бях прочела някъде изречението: "Тя не плачеше без публика." Явно много ме е впечатлило, защото всеки път се сещам за него, когато ми се доплаче и наоколо има хора. Гледам да се наплача, когато съм сама и да нямам публика, но невинаги успявам. 
                                                                                                                           ...плувах навътре в морето. 
                                                                                                                               Винаги плувам навътре. 
                                                                                                                                   *Из откровенията на Радостина в популярната рубрика на сп. "Тема" от 19.02.2007 г.
                                                                                                                                       Вестник ”24 часа”, 6 август 2010 г.